Компилация от мини откъси, която предпочитам да наричам „Литературен трейлър“
─ Смяташ, че плочата е мит за сътворението на света?
Есмералда се забави с отговора. Изкушаваше се от мисълта за изключителна археологическа находка. Свещени скрижали на трасианците. Тотемен олтар, пред който са свеждали глави. Или поредната забравена библиотека.
Прокара отново археологическата си четчица през редовете:
─ Всеки стих е метафора – изрече замечтано. – Ако разгадаем смисъла на метафорите, ще проумеем предназначението на камъка.
─ Онова, което наричаш „метафора“, са обикновени храмови надписи – възпротиви се Риола. – Помисли сама. Природата е играла съществена роля в трасианската култура. Логично е трасианците да са разбирали стихиите по различен начин. Живели са в синергия с окръжаващия ги свят. Храмовете им са били свързани с разбиранията. Какво друго да опишат, ако не природата, пред която се прекланяли?
─ Съгласна съм, че се натъкнахме на останки от храм. Гранатната стела обаче не ми прилича на обикновен храмов надпис. Звучи по-скоро като… заклинание.
─ Моля те, Есме, не започвай пак!
Есмералда замълча. Дълбоко в душата си бе убедена, че петостишието е ключ. „Защо си причиняваме това? – запита се Шармила. – Защо с такава упоритост се стремим да създадем форма на живот, която да ни превъзхожда? Нима сме загубили чувството за самосъхранение, присъщо на всяко живо същество? Или страдаме от вид биологичен мазохизъм, причинен от собствените ни несъвършенства?“ ─ Е, може да има разлика във външния ни вид – съгласи се Лиса. – Но нямат ли всички по две очи, две уши и една уста? Не туптят ли сърцата на всички в лявата им гръд? Не се ли сбръчква кожата им еднакво, когато остареят? Не се ли поболяват от едни и същи болести? Мъже, жени, деца… Говорим за хора. За един и същ разумен вид във вселената.
─ Чудя се защо ли те слушам!
─ Защото искаш да научиш повече за света извън Саладин. Като всеки граничен свят, базата бе добре укрепена. Погледната отгоре, външната й защита напомняше каменна стена, построена в незапомнени времена на Земята от антична чаена цивилизация. За разлика от други стражеви колонии, Нифлхайм бе рядко населена. Мистерията около първата експедиция разколебаваше потенциалните заселници. Обстоятелствата около смъртта на Тери МакВали даваха простор за спекулации и подхранваха страховете. Нови пътешествия през порталния комплекс така и не бяха организирани. За повечето хора планетата остана известна като „краят на света“. Хавраш не вярваше във всеобщото благоденствие. Подозираше, че сертифицираното богатство ще остане в подземието на първожреца, който ще разпределя благините между асалафите от колонията.
Не се съмняваше, че собственото му участие в тази мисия ще бъде възнаградено подобаващо. Златото, заделено за него и семейството му, със сигурност щеше да бъде повече от това на съседите, а и на повечето граждани на Саладин. Но възможно ли бе да подобри това възнаграждение? ─ Случилото се онзи далечен ден бе доказателство, че хората могат да постигнат всичко, когато са единни – продължи Пако. В гласа му се прокрадна носталгична нотка. – В Деня Гебура различни мирогледи, възможности и начин на живот се изправиха рамо до рамо в битка за съхраняване на човечността. И доказаха, че няма вечни тайни, както няма и вечна власт.
─ За съжаление напоследък има хора, които злоупотребяват с извоюваната автономия – не се стърпя комендант Фейд. – Секти, чиито водачи проповядват анархия и отцепничество.
─ Така е. Тези хора не си дават сметка, че не могат да оцелеят сами. Водачите им са комплексирани от безличието си хорица. Те нямат визия за бъдещето на своите общества. Искат просто да бъдат следвани. Да бъдат обожавани, обгрижвани, дори боготворени. Да се почувстват важни. Пагубно поведение, което са наследили от земния елит.
─ Някои от тях никога не са били на Земята.
─ Не е необходимо. Всеки любител на холоси поне веднъж в живота си е искал да бъде велик владетел. Холосите карат силните умове да мечтаят, а слабите – да завиждат. И понеже слабите не могат да мислят за бъдещето, те възстановяват миналото. Хорското любопитство със сигурност бе една от причините, довели Одис на гъсто населената Божа планета. Скрил след Разпределението част от името си, той бързо се беше приобщил към свободолюбивите Кожени. След завършване на обучението, което тук се състоеше предимно в изучаване на музика, моторни машини и история на техниката, наследникът на МакВали се превърна в един от най-търсените специалисти по грижа за двуколесарите. Времето, прекарано с дядо му Тери и вечно разчорления акад Амол, се бе оказало полезно: внукът отстраняваше с изискана лекота повечето функционални грешки в транспортните машини.
Кожените му допадаха със своята искреност. Неподправените им реакции го караха да се чувства уютно, като част от голямо семейство, готово да го подкрепи и в успеха, и в трудните дни. Археолозите предпочитаха мястото за ежедневна работа. Носеха и почистваха новите артефакти, заснемаха холограми за архива и след това се опитваха да установят значението им в историята на обезлюдената планета.
Прашни и вглъбени, те сновяха из района, после се прибираха под тентата. Освежаваха се, похапваха или просто се ровеха в екиперите. След което отново излизаха под палещите лъчи.
Можеха да си спестят голяма част от стоенето навън. Дроните и тераходите бяха достатъчно интелигентни, за да открият сами всичко, което се намираше под и над повърхността в периметъра на разкопките. Но търсенето, личното следене и личното присъствие на терен бяха като болест за екипа. Може би страдаха от мания за приключения. Може би ги тласкаше гигантско его. Или просто безразсъдно се придържаха към древни традиции. Без да се двоуми, той настигна туристите. Изпревари с усмивка млада двойка от Хайтек и неколцина гърбоноси старци, унесени в безмилостен спор. Озова се на лентата до нацупена златокоска с пухкаво кученце. Перфектното телосложение и крещящото облекло издаваха земния й произход.
─ Вие пък откъде се взехте? – огледа го тя с изражение, близко до погнуса.
─ Тунелната ми капсула закъсня. Още малко и щях да ви изпусна – въздъхна Одис с изражение на току-що спасен удавник.
─ Очевидно дрехите ви са закъснели още повече – вметна блондинката. Присви очи и със снизхождение добави:
─ Гащеризонът няма да Ви помогне. По-добре го свалете, преди да сте получил инфаркт. Признавам, фигурата Ви е запазена, обаче лицето…
─ Какво ми е на лицето? – обиди се Одис.
─ Издава точната Ви възраст, към която, представете си, не проявявам интерес – тя го погали съчувствено по бузата и демонстративно се обърна на другата страна.
„И аз не проявявам интерес към теб – Одис сбърчи нос и възмутено поклати глава. – Безмозъчна надувка!“ Макар да не си признаваше, думите на блондинката го жегнаха. Ако тази кукла не се интересуваше от мъже на неговата възраст, тогава от какви? От ъпдейтнати старци ли? Трасея го посрещна с шума на механични товарачи, които старателно обхождаха вътрешността на капсулата. Хангарът беше почти празен и четирите робота се насочиха към пътешественическия костюм, който изглеждаше неестесвено издут.
Няколко секунди той остана неподвижен. Забавляваха го напразните усилия на скенерите да го идентифицират. След като не откриха в паметта си код, който да съответства на товара, те предпазливо откачиха коланите и с предупредителни сигнали започнаха подготовка за изнасяне.
Мъжът бавно сви десния си крак към гърдите, след това рязко го изпъна, забивайки пета в най-близкото механо. Механото се разклати, изгуби равновесие и се строполи назад, събаряйки останалите три. Тялото беше на млада жена, която с мъка си поемаше дъх. По устните й се опитваше да се закачи усмивка. Беше жива.
Риола повдигна главата на непознатата и поднесе към устните й шишенце с вода, което винаги окачваше на колана си.
─ Можеш ли да станеш? – запита съчувствено.
Изчака кимването и продължи:
─ Ще ти помогна да се изправиш. Комуникаторът ми остана на стената – посочи към единия край на разкопките. – Щом го взема, ще сигнализирам на разследващите екипи.
Непознатата изведнъж улови китката й и я стисна неочаквано силно:
─ Не, моля ви, не трябва да викате никого! – прошепна ужасено. Оставаше седмата дума: ната. Изглеждаше, че тя не е свързана с никаква трасианска етимология. След всички усилия младата езиковедка бе открила звуково и смислово сходство в латински и иврит. Латинският се беше утвърдил в по-късни времена, затова заложи на иврита. Глаголът „натан“ означаваше давам, дарявам. Стори й се подходящ завършек на посланието: небесен завет на богинята, завет, който пази рода. Кой род и как точно го пази, тя не знаеше.