─ Старейшина Донис! – гласът на младия Гон отекваше с хриптящо ехо сред притихналите къщи.
Прозорците по пътя му светваха и в средата им се очертаваха тъмни силуети. Щом го разпознаваха, светлините угасваха.
Сола го посрещна на прага, наметната с вещерската си мантия.
─ Защо крещиш из цялото село? – укори го тя. – Всяваш паника, а това е последното, от което имаме нужда.
Денят бе изминал в безплодни усилия да преборят мъглата. Стената, руните и образите на седемлъчеви звезди все още я възпираха, но силите на защитниците намаляваха. Щеше да е истинско чудо, ако можеха да издържат повече от едно денонощие.
─ Съжалявам, старейшина – изчерви се младият вещер.
След кражбата на спидера и изчезването на чужденците вещерите бяха въвели дежурства в пощенската станция. Специалната доставка се бе появила малко след като Гон бе застъпил на пост. Осем парчета черна скала и лично послание до Сола Донис. Посланието бе маркирано като спешно. Смутен от необичайната пратка, Гон бе изхвърчал от станцията, без дори да затвори вратата. Сега се укоряваше за неразумната си постъпка. Надяваше се важността на съобщението да я компенсира.
Подаде прозрачната плочица с наведена глава.
Без да го поглежда, Сола извади изпод мантията си четец и слушалка. Закрепи плочицата в четеца и мушна слушалката в лявото си ухо. Образът беше блед, но достатъчно ясен. „Тери? – учуди се тя. – Знаех си, че видението на Кая е за него!“ Зарадва се на сбъдващото се предсказание, но се и натъжи. Ако старият МакВали се беше завърнал, може би никога нямаше да видят младия.
─ Издълбайте руните върху седемте трапецовидни плочи – нареждаше в същото време Тери от холограмата. – Изпращам ви имената на майстори, за които знам, че ще се справят. Бъдете щедри и ще получите най-доброто.
Пред холограмата се зареди текст. Сола смръщи вежди:
─ Тези майстори са от различни общности. Няма да е лесно да ги убедим, нито да раздадем задачите едновременно.
Погледна към пристъпващия от крак на крак вестоносец и добави:
─ Гон, върни се по възможно най-бързия начин и пази камъните с цената на живота си.
Младият вещер не чакаше повторна подкана. Кимна и затича обратно към пощенската станция.
Сола влезе в дома си, без да прекъсва холограмния поток с указания. Мерлин Егуски и капитан Нейт я посрещнаха с нетърпеливи погледи.
─ Съобщение от Тери МакВали – обяви тя безгрижно, сякаш нямаше нищо по-естествено от това, смятан за мъртъв човек да изпрати инструкции през комуникационен вихър.
Мъжете се вдървиха. Очите им неуверено се кръстосаха.
─ Убедете се сами – добави вещерката и пусна записа отначало.
Когато холограмата угасна, в дневната се възцари тишина, достойна за най-дълбокия мрак.
─ Е, какво мислите? – подкани ги Сола. Разбираше объркването им, но моментът изискваше незабавни действия.
─ МакВали ни предлага оръжие, което да довършим и сглобим сами – резюмира капитан Нейт. – Намирам го за крайно непрофесионално.
─ Може би – сви рамене Сола. – Но съвпада с опита, който имаме по отношение на седемлъчевата звезда.
Капитанът изсумтя. Сблъсъкът с паранормалното го караше да се чувства неловко.
─ За да се вместим във времето, ще ни трябва въздушен транспорт – продължи вещерката.
─ Не разполагаме с такъв, старейшина.
─ Напротив. Реторсидалите за евакуиране останаха в края на селото.
─ Знаеш мнението на жреците за въздухоплаването – набърчи устни капитанът. – Ако се появим с тях в общностите, рискуваме да бъдат повредени, а екипите ми – линчувани.
─ Имаме ли друга опция?
─ Не – намеси се с тежък глас мерлин Егуски и се обърна към водача на рейнджърите. – Трябва да поемеш риска, Нейт. Две реторсидали, един орниптерон и времето до изгрев слънце – това е всичко, с което разполагаме. Ще изпратя мои хора да ви пазят.
─ За пръв път чувам рейнджъри да имат нужда от охрана – намуси се Нейт. – Благодаря, ще минем и без вашите нинджи.
─ Не говоря за нинджите – подсмихна се Хилперих. – На Острова разполагаме и с други специалисти. Могат да бъдат много убедителни. Но ще е добре да са облечени като вас, за да не будят съмнения.
Недоумяващият поглед на капитана принуди Сола да поясни:
─ Менталици, солюсионер. Предлагат ти менталици. Генерал МакСибер нееднократно е прибягвал до помощта им.
─ От онези, които влизат в главите на хората? – възмути се Нейт.
В отговор получи едно кимване и едно „Аха.“
Капитанът се ядоса. Неговите рейнджъри не бяха просто войници! Бяха обучени миротворци, инструктори и спасители; след конфликти помагаха за възстановяване на цивилния живот. Притежаваха достатъчно умения, за да се справят с всяка ситуация, включително злонамерeно население. Беше преувеличил опасността за реторсидалите, защото не бе убеден в правилността на плана.
─ Искам да знам защо рискуваме живота на всички, залагайки на съмнителна магия – изплю камъчето той. – Нуждаем се от истинско, разумно, доказано решение.
Сола и мерлинът го изгледаха с подозрение.
─ Дуална деворация, да – потвърди опасенията им той. – Още вчера изпратих заявка към Генералния щаб.
Беше го направил, без да се замисли дали Входната точка е проходима. Сега, когато бе сигурен, че златната мъгла е блокирала комплекса, но не е повредила тунелите, идеята му изглеждаше като единствено решение. Районът щеше да бъде прочистен за два-три часа, без да се излагат на риск вещери и островитяни. Собствените му хора щяха да си отдъхнат. Цялата работа щеше да се свърши от терминационния отряд.
Сола замислено потърка челото си с ръка.
─ Посещавал ли си Звездна градина, капитане? Виждал ли си територията около Входната им точка? – запита тя, без да го поглежда.
─ Виждал съм холограми от нашествието – отвърна Нейт.
─ В такъв случай знаеш, че земята, подложена на дуална деворация, никога повече няма да бъде използваема. Божата планета е гъсто населен свят. Не можем да си позволим земя, превърната в пустиня.
─ Първо на първо, тази земя ВЕЧЕ е пустиня, старейшина. Цветът не бива да те заблуждава. Териториите ще останат неизползваеми, независимо дали позлатената им повърхност е жива или мъртва. А и нека си говорим откровено. Нападнатите земи пустееха още преди бедствието – забеляза, че Сола се готви да възрази и допълни: – Поне по-голямата част от тях.
─ Пустеещи не означава мъртви – засегна се вещерката. – А ако казаното в холограмата е вярно, „магическото“, както го наричате, оръжие ще унищожи нашествениците, без да изпепели повърхността. За нас това е важно. В предкосмическата епоха хората не обръщали внимание на последиците от действията си. Неглижирането довело до почти пълно унищожение на планетата. Нима след толкова векове не можем да измислим друго, освен да съсипваме домовете си?
─ Преувеличаваш – поклати глава рейнджърът.
─ Съгласен съм със старейшина Донис – обади се мерлинът. – Нека първо опитаме да спасим земята, колкото и невероятен да ти изглежда начинът ни на действие. Да оставим изпепеляването като последна опция.
Времето ги притискаше, защитниците на блатото бяха уморени, а терминационният отряд в най-добрия случай можеше да се появи към средата на следващия ден. Капитан Нейт отстъпи, макар и с неохота.
Скоро с общи усилия островитяни и рейнджъри носеха камъните към края на селището, където ги очакваха реторсидалите и приличния на водно конче орниптерон на мерлина. В него имаше място само за един турмалинов къс. Това опростяваше мисията му – щеше да се отбие само при един майстор-гравьор.
Останалите шест трапецовидни къса бяха разпределени в двете летателни машини на рейнджърите. След като наместиха товара, екипажите заеха местата си. Към всеки екипаж се присъедини и по един менталик – мерлинът все пак бе убедил капитана в ползата от присъствието им.
Реторсидалите тромаво се заиздигаха. Товарът бе на ръба на възможностите им. Орниптеронът ги последва с небрежно поклащане.
Нейт ги проследи с поглед. Макар и излетяло последно, гигантското водно конче бързо се превърна в малка черна точица и изчезна. За разлика от него двете военни машини още дълго потъваха в изсветляващото небе.
[fb_button]