(отпаднала сцена)
След като премина идентификационния контрол, Истегар търпеливо зачака багажа си. Двата старомодни сака бяха от първите на платформата. Стояха издути, сякаш собственикът им бе запълвал всеки кубичен сантиметър в тях.
─ Извинете, извинете! – гърбоносият уверено се промъкваше през човешката опашка. – Път, моля! Нося чуплива стока, трябва да я прибера, докато е още здрава.
─ Ама че глупак! Защо не си ползвал пощата, бе, пешкир?
─ Хей, я не се пререждай! Нахал с нахал!
─ Всички тук имаме ценен багаж. Какво си се разбързал?
─ Гледай от много хитруване да не се прецакаш.
Упреците и подмятанията валяха около него, но той не им обръщаше внимание. Разтегна лицето си в лека, почти дебилна усмивка и ловко се настани отпред. Още преди да чуе всички възражения, нарами саковете и побърза да се измъкне.
Не забеляза младата двойка, която напусна чакалнята с него и го последва към изхода на тунелния център. Двамата бяха облечени с кадифените наметала на ученици от Мъгливия остров.
─ Има уговорка да го посрещнат, но не вижда посрещач – прошепна младежът, доближил глава до спътницата си. – Тревожи се.
─ Аз също усещам напрегнатост – прошепна в отговор тя. – Няма готов план.
Продължиха да вървят зад него, като си придаваха безгрижен и разсеян вид.
На изхода Истегар се огледа. Погледът му падна върху кадифените наметала, но не им обърна внимание. Обучаемите от Мъгливия остров често посещаваха Преддверието и Тунелния център.
Запъти се към глухата алея. Млад, добре облечен последовател на лунния сърп го забеляза и въодушевено замаха с ръце. Истегар го позна: вторият син на любимата му братовчедка. Встрани от него, в огнени оттенъци проблясваше излъскан, чисто нов мобил.
─ Волята на Сътворителя да бъде с теб – поздрави го Истегар. – Добре се справяш, Галил. Помогни ми с торбите и да вървим.
Момчето понечи да прибере саковете в багажника, но чичото го спря:
─ Ще останат при мен на задната седалка. Трябват ми и други чанти, в които да прехвърлим съдържанието.
─ Защо?
─ Не е време за въпроси. Имаш ли нещо, в което да изпразним саковете?
Племенникът се замисли и набързо разгъна едно транспортно кубче:
─ Нямам чанти. Имам само няколко от тези.
Истегар огледа кашончето и кимна одобрително. Докато чакаше малкият да извади останалите кубчета, изсипа съдържанието на саковете. Прегледа го набързо и върна обратно дрехите и тоалетните принадлежности. Останалите предмети, сред които камъни и ръкописни свитъци, подреди в транспортните кубчета.
Галил наблюдаваше действията му с любопитство.
─ Не стой така, подготви се за тръгване – подкани го чичото. – Ще ме оставиш на пощенската станция при Храма. Ти ще продължиш към велифата Дин. Като стигнеш граничната поща там, изпрати кашоните в Саладин. Получателят е Джахра Саабс.
─ Жрецът на асалафите?
─ Точно така. Важно е само той да получи тези кашони. На всяка цена.
─ Разбирам, чичо. Ще изпълня всичко както го искаш.
─ Надявам се – усмихна се в брадата си гърбоносият.
Пътниците от тунелната капсула вече излизаха на групи. Част от тях прииждаха към глухата алея, където бяха паркирани превозните средства на посрещачите. Истегар ги наблюдаваше с едва доловима тревога.
Отново забеляза сред тълпата двете кадифени наметала и нещо под лъжичката го сви. Той обаче отхвърли съмнението. Трябваше да мисли положително, ако искаше мисията да успее. А и какво ли можеха да му сторят някакви си недоучили магьосници?
Мобилът потегли към Преддверието. След като се увери, че никой не ги преследва, Истегар се отпусна на седалката и забрави за островитяните.
─ Пътуват към Храма – докладваше в същото време младежът с наметалото на появилите се рейнджъри. – Вашият човек смята да слезе на големия храм и да ползва пощенската станция.
─ Раздвоен е – присъедини се и момичето. – Страхува се, че сте по петите му. Това го прави неуверен. Мисията обаче е прекалено важна за него. Няма да я провали.
─ Ще видим – закани се командирът на стражевия отряд.
Обърна се към хората си и нареди:
─ Тръгваме със спидерите и ги причакваме пред храма.
─ Ами ние? – попита момчето с наметалото.
─ Вие двамата идвате с мен. Имам разрешение от мерлина ви.
Когато Истегар и шофьорът му стигнаха Храма, рейнджърите ги очакваха. Блокирали периметъра на пощенската станция, те се оглеждаха с привидно безразличие и тихичко разговаряха помежду си. Имаха нареждане да заловят и товара, и приносителя. Но само и единствено на местопрестъплението.
Истегар с бавни движения излезе от мобила. Извади двата сака и спокойно ги положи на пешеходната просека пред входа на станцията. Докато се навеждаше да ги вземе обратно, погледът му фиксира случващото се от двете му страни. Нямаше съмнение кого причакват рейнджърите. Е, добре, щом искаха саковете, той щеше да им ги даде. Усмихна се победоносно и се запъти към входа. Дочу стъпките след себе си. Двама от рейнджърите влязоха с него. „Искат да видят маркировката“ – досети се той и се зае с адресирането, като се преструваше, че не ги забелязва.
─ Той знае, че искаме саковете – установи в същото време ученикът от Мъгливия остров. Двамата с партньорката му седяха в спидера на командира.
─ Нещо не е наред – обади се и тя. – Тревогата му изчезна. Усещам някакво… облекчение. Сякаш знае, че… хм, не съм сигурна… Сякаш… се забавлява!
Командирът изгледа младежите с неодобрение. Генералът бе поискал помощ, а от Мъгливия остров му бяха изпратили само двама обучаеми! На всичко отгоре единствено момчето бе менталик. Вместо да чете мисли, спътницата му тълкуваше състояния. Беше интуита. Като онази, пророчицата, дето предсказваше съдби в островния храм на Тържището.
Командирът не си падаше по предсказанията. И все пак трябваше да признае, че в думите на малката имаше смисъл. Ако Истегар знаеше за засадата и не се страхуваше от нея, следваше, че е намерил друг начин да изпрати товара на асалафите.
─ Опитай да влезеш по-дълбоко в мислите му, Нарс – помоли той менталика. – Опитай се да разбереш какво има в саковете.
Младежът затвори очи. Веждите му се сключиха и челото се набразди от две дълбоки вертикални черти.
─ Товарът е за Джахра Саабс – потвърди той. – Не знам какво съдържа, но този мъж ни се присмива! Казва… Мисли нещо като „още малко и няма да го хванат“.
─ Няма да го хванат ли, каза? За себе си ли говори или за друг?
─ Не знам, не споменава имена. Мислите му са объркани, преплитат се.
─ Аз обаче знам – прекъсна го интуитата. – Говори за друг. Не се страхува да бъде заловен, защото смята задачата си за изпълнена.
─ Шофьорът с мобила! – изсъска командирът. Почувства се пълен глупак, задето не беше се сетил досега. Нямаше нужда от ясновидци, нито от менталици, за да предвиди ходовете на опитен конспиратор като Истегар.
Скочи от мястото си и включи предавателите. Обяви повсеместно издирване на лъскавия мобил, след което нареди заподозреният да бъде незабавно арестуван.
В същото време двамата рейнджъри излязоха от пощенската станция със сакове в ръце. Помежду им се тътреше Истегар. Изглеждаше леко зашеметен и пристъпваше внимателно, сякаш краката му бяха изтръпнали.
─ Силово поле – прошепна Нарс на партньорката си.- Като спънат кон е.
─ Напразно се хабят – отвърна също така тихо интуитата. – Той няма намерение да бяга. Присмива ни се. Виж му ироничната усмивка!
─ Скоро ще му я изтрият от лицето! – изсъска менталикът и внезапно замълча, сякаш се заслуша в далечен разговор.
─ Какво има, Нарс? – попита командирът, забелязал промяната.
─ Разбрал е, че издирваме шофьора. Моли се на своя бог да не го заловим, защото сестра му щяла да го убие.
─ Е, в такъв случай трябва да го предупредим, че е пътник – усмихна се водачът на рейнджърите. Докато разговаряше с островитяните, бе продължил да разменя информация с патрулите. Току-що бяха засекли мобила край велифата Дин. Всеки момент очакваше потвърждение, че беглецът е арестуван.
Даде знак на рейнджърите да откарат Истегар с един от спидерите. Нареди да не ползват комуникации до пристигане в Преддверието. Саковете също не бяха отворени. Не искаше да дава на стария хитрец повод за тържествуване. Надяваше се липсата на информация да го изнерви допълнително.
Малко след като спидерът замина, командирът получи очакваното потвърждение. Племенникът бе заловен, преди да стигне до велифската пощенска станция. В мобила обаче не бе намерен никакъв товар.
Съсредоточени върху действията на Истегар, Нарс и интуитата бяха пропуснали мислите на младия му сродник. Младежът бе изхвърлил транспортните кубчета още на първия завой, след като остана сам. Свърза се с брат си и го помоли за услуга.
Рейнджърите още не бяха напуснали пощенската станция, когато Юхан премина покрай тях с багажа на заловения Галил. Минути по-късно пратката се носеше във вихър за колония Саладин.