Глава 21: У дома

(откъс)

Без да се двоуми, той настигна туристите. Изпревари с усмивка млада двойка от Хайтек и неколцина гърбоноси старци, унесени в безмилостен спор. Озова се на лентата до нацупена златокоска с пухкаво кученце. Перфектното телосложение и крещящото облекло издаваха земния й произход.
─ Вие пък откъде се взехте? – огледа го тя с изражение, близко до погнуса.
─ Тунелната ми капсула закъсня. Още малко и щях да ви изпусна – въздъхна Одис с изражение на току-що спасен удавник.
─ Очевидно дрехите ви са закъснели още повече – вметна блондинката. Присви очи и със снизхождение добави:
─ Гащеризонът няма да Ви помогне. По-добре го свалете, преди да сте получил инфаркт. Признавам, фигурата Ви е запазена, обаче лицето…
─ Какво ми е на лицето? – обиди се Одис.
─ Издава точната Ви възраст, към която, представете си, не проявявам интерес – тя го погали съчувствено по бузата и демонстративно се обърна на другата страна.
„И аз не проявявам интерес към теб – Одис сбърчи нос и възмутено поклати глава. – Безмозъчна надувка!“ Макар да не си признаваше, думите на блондинката го жегнаха. Ако тази кукла не се интересуваше от мъже на неговата възраст, тогава от какви? От ъпдейтнати старци ли?
Изплъзна се от групата така незабелязано, както се беше присъединил. Запъти се към свободните спидери, като се стараеше да спазва скоростта на човешкия поток. Сърцето му биеше силно, погледът му шареше на всички страни, а краката му изведнъж бяха олекнали и се опитваха да се отделят от земята.
Успокои се едва когато затвори люка на двуместния спидер. Зададе маршрут и остави управлението на автопилота. Ако лагерът на майка му не беше изместен или закрит, митарствата скоро щяха да свършат. Ако не…
Отдавна не беше отправял молитва към Оловния Диригент. Затвори очи и с мъка заповтаря думите, които някога изричаше всеки ден:

Духът ми плаче, заключен в съмнения
от гласовете, които край мене препускат.
Надолу по пътеката се спускам,
където сенките се извисяват над душите
и чакам твоя знак, че днес ще оцелея.
Петно на стената или песен на птица,
Дим от гората или зов на девица –
дай ми знак, че вървя по твоите стъпки.
Дай ми път, дай ми стълба към теб.

Потръпна, защото молитвата прозвуча неочаквано уместно. Вдъхна му сила и спокойствие, каквито не бе изпитвал от деня, в който с Якоб бяха прекрачили Храма на оракула.
„Каква ирония! След всичко преживяно да намеря утеха в няколко заучени фрази“ – присмя се сам на себе си. Имаше едно обяснение: молитвата не бе случайна съвкупност от фрази. Всяка дума е била подбирана, смисълът ѝ е бил претеглян и съчетаването с останалите думи е приличало на редене на пъзел. Пъзел, който премахваше умората и проясняваше мисълта.
Изпълнен с идеи за успешния край на мисията, Одис превключи на ръчно управление и намали скоростта. Тъкмо навреме, за да забележи как правата линия на автотрасето преминава в широк, елегантен десен завой. Районът не беше населен. Това означаваше, че завоят съществува поради една единствена причина: археологически разкопки.