Главната улица на Тържището гъмжеше от народ. Накичили глави и вратове със символите на своята вяра, божиите хора настървено обменяха едели[1] и стоки.
За кратко шумът от пазарлъците бе заглушен. Два яки двуколесара изскочиха с ръмжене от тясна алея. Врязаха се безцеремонно в основната улица, пресякоха търговските площи, после смирено заглъхнаха зад прашясал мобил за доставки. От седалките слязоха двама млади мъже. Обезопасиха возилата и се сляха с разноликия човешки поток.
Бяха облечени в черни кожени панталони и ветроустойчиви якета без ръкав, под които надничаха черни кожени тишърти с агресивни рисунки. На главите си продължаваха да носят лъскави черни каски, които много наподобяваха удължени черепи. Очите им подобаващо бяха скрити зад черни очила.
На всяко друго място из планетата, дори в останалите светове, поява в този вид би предизвикала любопитство и подозрително оглеждане. Навсякъде, но не и тук – на Вселенското тържище, където хилядолетни врагове и взаимноизключващи се мирогледи си стискаха ръцете в името на съвместна изгода.
─ Сигурен ли си, че павилионът на Водния Родж е в тази посока? – въпреки самоуверената си крачка, Якоб Дорадо колебливо оглеждаше магазините от двете страни.
─ Разбира се, че е насам! – сряза го намръщеният му спътник. – Две преки след Слънчевия паркинг, от лявата страна на улицата.
Якоб го изгледа със скрита завист – макар да не внушаваше сила, приятелят му стърчеше с цяла глава над него и излъчваше онова надменно обаяние, което караше момичетата безнадеждно да го следват по петите. Докато се опитваше да разпознае възела в новата татуировка над левия му лакът, Якоб забеляза, че на една от пресечките множеството изоставя главната улица и завива надясно по малка сенчеста алея. Той се извърна по посока на спонтанното шествие.
─ И аз ги видях – кимна спътникът му и без повече обяснения се включи в потока към алеята. – Идваш ли? – извика подканващо през рамо.
─ Мразя, когато се държи така! – измърмори под носа си наследственият кожен. – Какво ще обясним после на Родж за закъснението?
Алеята се оказа глуха. Дължината ѝ бе около стотина метра, които свършваха пред голяма кръгла сграда с куполен покрив. Прозорците на сградата бяха продълговати и тесни. Вратата приличаше на удебелено тяхно копие с широко отворени крила. Напомняше огромна паст, погълваща прииждащата тълпа.
Двете крила започнаха да се затварят, придружени от мек предупредителен сигнал. Броячът вероятно бе отчел достатъчно посетители за запълване на кръглия търбух.
Якоб се зарадва. Провидението им помагаше да не се отклоняват от дълга си. В същия миг силен тласък в гърба го изхвърли напред:
─ Действай, шматко! Ако не побързаме, няма да влезем!
─ Одис, дали е… разумно? Да влизаме в чужд храм?
─ Я стига! Огледай се! Това не е храм. Тук влизат всички!
─ Ако не е храм, какво е тогава? – въпросът бе зададен шепнешком, защото прииждащата тълпа вече ги беше изтласкала към вътрешността на сградата.
Сякаш по команда, залата утихна. В средата, на нещо като подиум, отделен от зрителите, се появи дребна фигура в златистосиня туника. По раменете ѝ небрежно се разстилаха къдрици с цвят на узрял лешник.
─ Синият оракул! – не се стърпяха няколко гласа.
____________
[1]едел – парична разменна единица на Божата планета – блестящи редки минерали, обработени в определени форми
