Асмир напусна кабинета на баща си със смесени чувства. Плановете изглеждаха добри, но цялата история с добива на златния прах го тревожеше. Не получи задоволително обяснение за нуждата от заклинание. Бе станал свидетел на химико-енергиен процес, чиято същност остана скрита под метафизична обвивка. Всички молби за рационално тълкуване бяха разбити в рефрена за волята на Сътворителя. Въпреки това синът на първожреца вярваше, че няма разлика между обикновеното моноатомно злато и праха от светилището, добросъвестно прибран след събитието.
Готвеше се да си легне, когато чу шум откъм складовото отделение. „Сигурно глупавата котка на Меап се е изгубила отново! Прилича на господарката си“ – помисли с досада и мъничко злост. В следващия миг осъзна, че който и да бе в склада, не бе задействал алармата. Сигнализацията бе настроена така, че да пропуска само членове на семейството. Всяко друго същество – човек или животно – щеше да предизвика включване на защитния механизъм. Дали пък самата Меап не бе слязла да прибере жалкия си любимец?
„Абсурд! – отхвърли мисълта Асмир. – Баща ми току-що се качи при нея. И каза да не го безпокоим до сутринта“.
Нахлузи набързо риза и панталони и се спусна бос по стълбите към приземния етаж.
Складът бе половин ниво под земята. Разделен на няколко помещения, той бе достатъчно широк за съхранение на хранителни запаси, както и за изтърпяване на домашни наказания.
Асмир с неприязън подмина малката ниша с антична желязна решетка. В подобна ниша на Божата планета като дете бе изплащал часовете непокорство.
За миг съжали, че бе тръгнал така спонтанно – бос, без оръжие и без възможност да повика помощ. Инстинктивно сви и разпъна мускулите на ръцете си. Трябваше да се справи сам. „Дано крадецът е един“ – помисли, докато предпазливо се примъкваше към отворената врата. Крадецът беше или твърде небрежен, или твърде самоуверен.
Замръзна в сянката на сервизното осветление. Опитваше се да различи силуета край контейнера. Среден ръст, дълга домашна роба и кадифено наметало. Не можеше да види лицето, но забеляза, че имаше… Дълга коса?!
─ Лиса! – произнесе името по-скоро от изненада, отколкото с намерение да я стресне.
Мащехата му подскочи, изтърва праха, който държеше в дланите си и ужасено го погледна.
─ Какво правиш тук? – той бавно се приближи, протегнал успокоително ръка към нея.
Очите им се срещнаха. Погледът й бе остър, въпреки страха, който прочете в него.
─ Ами ти?
─ Следвах шума. Не трябва да те намират. Дори не си покрила главата си! Какво ще каже баща ми за това?
─ Какъв е този прах, Асмир? – запита тя, без да дава вид, че е чула думите му. – Баща ти говореше за злато, но тук има само… брашно.
Асмир се усмихна:
─ Брашно, да, но златно.
─ Не ми се присмивай! Само защото съм жена, не означава, че съм глупачка.
─ Извинявай, нямах намерение да ти се присмивам. Казах ти истината.
Асмир внезапно си припомни, че Лиса беше дошла в тяхната общност от друг свят. Била разпределена на Божата планета, сред последователите на лунния сърп. Баща му веднага я забелязал, а тя правилно преценила изгодата да бъде втора жена на първожреца, вместо първа жена на парцалив жител на общността.
Намираха я за сприхава, може би защото след толкова години все още не бе свикнала с порядките на асалафите. Не беше глупава като Меап, нито властна като майка му. Нямаше качества, които да й осигурят мястото на предпочитана съпруга. Бе добре сложена жена, грижовна майка, изпълнителна и точна, но незабележима съпруга.
Сега, като гледаше дръзко разпуснатите й коси и смелия поглед, Асмир се замисли дали някой в дома им познава истински тази жена.
