Шармила протегна ръка. Тетрадката бавно се придвижи към разтворената й длан, привлечена от невидим магнит. Тя погледна младежа до себе си. Беше се вторачил в двуизмерния екран. Не беше забелязал отместването.
„Става все по-силно и по-досадно“ – отбеляза наум младата жена. Отварите на Паскал действаха, но ефектът им от ден на ден намаляваше.
„И какво ще правя, когато всички научат?“ – въпросът напираше в нея от години. Още от деня, когато разбра, че е различна от приятелките си. Разместваше предмети, без да ги докосва. Не отиваше да си вземе играчки, защото те сами идваха при нея. Не търсеше водата в раницата си: просто поставяше ръка отгоре и шишенцето самò се оказваше в дланта й.
Беше на годините на Амбика, когато се запозна с Паскал. Играеше си с няколко приятелки на брега. Подхвърляха си надуваема топка, която при всяко улавяне се оцветяваше различно и изсвирваше мелодия. Ако я изпуснеха, топката стенеше или ръмжеше и предизвикваше смеха на момичетата.
Шармила се забавляваше, като тайно изкривяваше траекторията на топката, така че приятелките й я изпускаха и гонеха с весел кикот. Самата тя нямаше пропуск. Стоеше с гръб към морето и пазеше надуваемата играчка по-добре от всяка преграда.
В разгара на играта видяха висок, слаб мъж с айнщайнова коса и огледални очила. Беше излязъл от къщата зад тях и ги наблюдаваше. Появата му ги накара да се смълчат. Очакваха да ги нагруби и да ги изгони. Вместо това той ги покани на верандата и ги почерпи с малвинов сок и сладолед. Обясни, че е опасно да играят толкова близо до водата преди прилива. Подкани ги да съобщят на родителите си, че са добре. Приятелките на Шармила веднага се втурнаха към комуникационната, но тя остана. Стори й се, че мъжът иска да говори с нея насаме.
─ Видях какво правиш с топката – започна той. – Местиш предмети от разстояние, нали?
Тя се опита да отрича, но той добави:
─ Познавам и други като теб. Една много смела жена, която преди години ми спаси живота.
─ Къде е тя сега?
─ На Божата планета, където при Разпределението изпращат такива като теб. На Мъгливия остров.
─ Аз не смятам да заминавам. Искам да остана на моята планета и да разчитам древни текстове. Ако се старая повече, ако разпределителите видят колко съм добра в разшифроването, със сигурност ще ме оставят тук.
─ Ако продължаваш да местиш предмети пред хората, ще те изпратят на Божата планета.
─ Но аз не мога да контролирам това! Случва се независимо дали го искам или не.
─ Разбирам.
След кратко мълчание тя се предаде:
─ Можеш ли да говориш с онази жена? Сигурно знае как да спира силата на ръцете си.
─ О, да – усмихна се на себе си Паскал. Споменът за Мика Суке заблестя ярко в главата му. – Тя определено знае кога да използва дарбата.
─ Значи не е магия?
─ Не, дарба е. Можеш да я развиеш и да станеш много силна – усети нежеланието на момиченцето и допълни:
─ Но ако искаш да правиш нещо друго, трябва да я криеш от разпределителните одитори.
Онази среща постави началото на едно странно приятелство между дъщерята на модната певица Сания Кабеша и ексцентричният математик Паскал Амол. Той действително потърси съвет от приятелите си на Мъгливия остров. След това редовно даваше на момичето специални сиропчета, отвари и кремове, които потискаха телекинетичните й умения в училище. Последната година преди Разпределението дори й подари изолационни ръкавици. Под предлог, че получава алергичен обрив от определени материи, Шармила не се разделяше с тях на публични места. Научи се да се оплаква от алергията си, така че вместо любопитство да предизвиква съчувствие.
Играта на криеница продължи в университета, но там и учащи се, и преподаватели се интересуваха от собствените си изследвания, не от медицинските проблеми на околните. Така постепенно Шара започна да се разхожда без ръкавиците. Бе получила и практическо помагало от Мъгливия остров, от което усвои някои трикове за контрол над уменията. Но силата й от ден на ден растеше, а заедно с нея – и опасността да бъде разкрита и изпратена на индустриалните луни за нарушаване Закона за разпределението.
Беше чувала за примитивния начин на живот, който водеха изолираните общности на Божата планета. Изтръпваше от ужас само при мисълта, че може да бъде част от този живот. Знаеше, че нямат въздушен транспорт, не признават технологиите и ползват навсякъде ръчен труд. Представяше си последователите на отделните религии като мръсни, парцаливи и похотливи зомбита, които по цял ден се кланят и пелтечат молитви.
Остана изненадана, когато Паскал й представи Одис. У него нямаше нищо малоумно, отблъскващо или достойно за презрение. Беше висок, приятен младеж, с волеви черти на лицето и строги тъмни очи. Носеше черни дрехи, които подчертаваха стройното му тяло. Особено й харесваше обемното яке в металически цвят, което изкусително разширяваше раменете му.
Винаги, когато се замисляше за него, Шармила се усмихваше.
