(откъс)
Посрещна ги самотата на отдавна неизползван, полуразрушен входен комплекс. Три от шестте менхира лежаха безпомощно съборени в прахта. Край тях се търкаляха малки и по-големи късове, отчупени при падането. Останалите три портални камъка стърчаха тъжно на фона на здрачаващия се хоризонт.
─ Сякаш сме попаднали на планетата на отчаянието – обади се Лили. Гласът ѝ звучеше енергично и все пак Тери долови стаена тревога.
─ Мястото е депресиращо, няма спор – съгласи се той. – Чудя се дали тези камъни са се претъркулили в резултат на враждебна природа или…
Не се доизказа. Мислеха за едно и също. Буйстващите природни сили рядко разрушаваха порталните комплекси. Бе очевидно: някога планетата е била обитавана от разумен вид. Достатъчно разумен, за да издигне своите творения сред природата, а след това да се откаже от тях. За щастие имаха удобно предположение:
─ Трасианците – заяви кратко Лили.
─ Мда. Дошли са, издигнали са цялостен комплекс и са продължили напред.
─ Като нас.
─ Но по пътя са открили нещо, което ги е накарало да се откажат от част от трасетата.
─ И ние го правим.
Разсъжденията бяха чиста спекулация, защото нямаха доказателства за посещението на предците. Както не разполагаха и с факти, че те са първосъздатели на транспортните кромлехи.
Предпазливо се отдалечиха от малкия двуместен модул. Машината бе миниатюрно копие на изследователските тунелни капсули. Функционалностите ѝ – също. Четирите дрона, които Тери бе освободил, вече предаваха на бордовия компютър проби от въздуха и повърхността. Информацията щеше да определи по-нататъшното изследване или игнориране на планетата. Физическият оглед в случая бе по-скоро формален.
─ О, Тери, погледни към хоризонта! – възгласът на госпожа МакВали разтърси скафандъра на съпруга ѝ. – Залезът тук е фантастичен. Небето сякаш… просветлява?
Тери проследи протегнатата ѝ ръка. Преди да изкаже мнението си за невидимото светило, забеляза няколко неестествени очертания на хоризонта. Включи бинокулярното увеличение. Предният панел на скафандъра се превърна в панорамна леща.
─ Не може да бъде! Статуи. Хуманоидни!
Инстинктивно закри видението с ръка.
─ Изглеждат златни – добави Лили, която бе последвала примера му и се наслаждаваше на откритието. – Да вървим, да ги видим отблизо.
Той спря порива ѝ с ръка:
─ Ще върна един от дроните за оглед.
─ Какво ще ти каже дрон за произведение на изкуството? – възмути се съпругата му.
─ А какво ще кажеш ти, ако… Не знам, идеята не ми харесва.
─ Ти настояваше да дойдем тук.
─ Да, защото очаквах да открием обичайната пустош, микроорганизми, мъхове и… кал – погледна с погнуса към краката си.
Бяха нагазили в широка кална ивица. Защитните костюми се грижеха движенията им да не се затрудняват от релефа, но калта полепваше над глезените им.
─ Подпочвени води – предположи Лили.
─ Надявам се – кимна Тери в скафандъра. Потръпна при мисълта, че краката им може да потъват в разлагаща се органична материя. Костюмите щяха да бъдат изследвани в карантинния сейф на експедицията, а след това да бъдат изгорени. Още два унищожени костюма.
─ Току-що дадохме на Румшайн поредната причина да мърмори срещу нас.
─ Така е – съгласи се госпожа МакВали. – Но откритието си заслужава.
Разстоянието между тях и стърчащите в пустошта статуи бързо се стопи. Сега вече виждаха, че се намират на огромно чакълесто плато, пресечено от мръснокафява ивица кал. В посоката, в която се движеха, платото внезапно завършваше с вертикален склон с шеметна височина. Приличаше на тайнствена площадка. Отвъд нея, в низината, се стелеше искряща переста мъгла. Тесни стълбове пара изскачаха над облачната маса, завихряха се за няколко мига като любопитни очи и отново се гмуркаха надолу.
